Поздравявам ви с Коледата и ти желая всичко от Господа Бога ♥ ЧЕХОВ и неговият „Ванка”
(Иллюстрация к рассказу А.П. Чехова „ Ванька ”. Художник Т. Гапоненко)
♥ Ванка
Ванка Жуков, деветгодишно момче, обещано преди три месеца на поминък при обущаря Аляхин, през нощта против Коледа не си легна да спи. Като изчака господарите и калфите да отидат на църква, той извади от господарския долап шишенце с мастило и химикалка с ръждясало перо, разстла пред себе си измачкан лист хартия и стартира да написа. Преди да напише първата писмен знак, се озърна няколко пъти страхливо към вратата и прозорците, изви взор към тъмната икона, от двете страни на която имаше етажерка с калъпи, и въздъхна с прекъсвания. Хартията лежеше на пейката, а самият той беше коленичил пред пейката.
„ Мили дядо Константин Макарич – написа Ванка. – И пиша ти писмо. Поздравявам ви с Коледата и ти искам всичко от Господа Бога. Нямам си аз ни татко, ни майчица, единствено ти едничък ми остана. “
Момчето реалокира очи върху тъмния прозорец, в който се мержелееше отражението на неговата свещица, и живо си показа своя дядо Константин Макарич, който служеше като нощен надзирател у господарите Живарьови. Бе дребничко слабичко, само че неизмеримо пъргаво и преносимо старче на към шестдесет и пет години, с постоянно смеещо се лице и разгулен очи. Денем спи в кухнята на прислужниците или бръщолеви с готвачките, а през нощта, завит с огромния кожух, обикаля към имението и чука по клепалцето си. След него, отпуснали глава, пристъпват остарялата Кащанка и паленцето Виюн, наречено така поради черния му цвят и дългото му като на невестулка тяло. Тоя Виюн е неизмеримо привлекателен и нежен, еднообразно умилно гледа както своите, така и непознатите, само че не се употребява с доверие. Под неговата привлекателност и примирение се крие чиста йезуитска лукавщина. Никой по-добре от него не умее да издебне сгодния случай и да те захапе за крайници, да се вмъкне в ледника или да открадне от някой селяндур кокошка. Неведнъж са му претрепвали задните крайници, на два пъти са го бесили, всяка седмица го пребиваха до гибел, само че той постоянно оживяваше.
Сега вероятно дядо стои край вратата, жуми против яркочервените прозорци на селската черква и като потропва с валенките си, бръщолеви със прислужниците. Клепалцето му е завързано за пояса. Той пляска с ръце, свива се от мраз и като хихика старешки, пощипва ту прислужницата, ту готвачката.
– Да смръкнем малко тютюнец, а? – казва той, като сервира на дамите табакерата си.
Жените смъркат и кихат. Дядото изпада в неизразим екстаз, залива се от радостен смях и вика:
– Дърпай, бива си го!
Дават и на кучетата да смръкнат тютюн. Кащанка киха, върти зурла и афектирано се дръпва настрани. Виюн пък от уважителност не киха и размахва опашка. А времето е превъзходно. Въздухът е спокоен, транспарантен и пресен. Нощта е тъмна, само че се вижда цялото село с белите си покриви и струйки пушек, които излизат из комините, дърветата, посребрени от скреж, преспите. Цялото небе е обсипано с радостно примигващи звезди и Млечният път се откроява така ясно, като че ли са го измили и изтъркали преди празника със сняг…
Ванка въздъхна, натопи перото и продължи да написа:
„ А през вчерашния ден ядох бой. Господарят ме извлече за косата на двора и ме начеса с ремъка за това, че като люлеех детенцето им в люлката, без да ща, съм задремал. Пък през седмицата господарката ми заповяда да изчистя селдата, а аз захванах от опашката, а тя взе селдата и почна да тика муцуната й в лицето ми. Калфите ми се присмиват, пращат ме в кръчмата за водка и ми споделят да извършвам кражба от господарите краставици, а господарят ме бие с каквото му попадне. А ястие няма никакво. Сутрин ми дават самун, на обяд – каша и вечер – пак самун, а що се касае за чай или супа – господарите сами си ги лапат. А заповядват ми да дремя на коридора, а когато детенцето им плаче, аз никак не дремя, а клатя люлката. Мили дядо, смили се, за Бога, вземи ме от тука дома, на село, нямам към този момент никаква възможност… Кланям ти се до земята и постоянно Бога ще апелирам, отведи ме от тука, инак ще умра… “
Ванка изкриви уста, потърка очи с черния си пестник и изхлипа.
„ Аз ще ти смилам тютюна – продължи той, – ще се апелирам на Бога, а в случай че направя нещо, нашибай ме като магаре. А в случай че мислиш, че за мен няма работа, аз ще помоля шефа ботушите му да шетам или вместо Федка ще ида с говедата. Дядо благи, нямам никаква опция, просто ще умра. Исках пешком да тичам в село, но нямам обувки, опасявам се от студа. А като порасна огромен, за всичко това ще те храня и на никого няма да дам да те оскърбява, а умреш ли, ще се апелирам за успокоението на душата ти също както за майка Пелагея.
А Москва е огромен град. Къщите са все властнически и коне има доста, а овце няма и кучетата не са зли. Тук децата не вървят да коледуват и на клироса никого не пущат да пее, а един път видях в един дюкян на прозореца въдички да продават дружно с пръчката и за всякаква риба, доста скъпи, дори има една такава въдица, дето сом цялостен пуд би удържала. И видях някои дюкяни, дето има всевъзможни пушки, като на господаря, така че сигур сяка ще коства къде 100 рубли… Пък в касапниците има и глухари, и лещарки, и зайци, но продавачите не споделят къде ги убиват.
Мили дядо, а когато у господарите има елха с армагани, вземи ми един позлатен орех и го скрий в зеленото ковчеже. От господарката Олга Игнатиевна поискай, кажи й – за Ванка. “
Ванка конвулсивно въздъхна и отново се втренчи в прозореца. Спомни си, че за елхата на господарите постоянно отиваше в гората дядото и вземаше със себе си и своя внук. Весело време беше! И дядото пръхтеше, и студът пръхтеше, а като ги гледаше, и Ванка пръхтеше. Понякога, преди да отсече елхата, дядо му изпушва една лула, дълго смърка тютюн и се присмива на помръзналия Ванюшка… Младите ели, обгърнати в скреж, стоят неподвижно и чакат коя от тях ще почине. Изневиделица през преспите ще прелети като стрела заек… Дядо му не може да не викне:
– Дръж, дръж… хвани! Ах, дяволският му заек!
Дядо му довличаше в господарската къща отсечената елха, а там започваха да я кичат… Повече от всички залягаше младата стопанка Олга Игнатиевна, любимката на Ванка. Когато беше още жива Пелагея – майката на Ванка – и работеше у господарите като прислужничка, Олга Игнатиевна тъпчеше Ванка с шекерчета и от нямане какво да прави, научи го да чете, да написа, да брои до 100 и даже да танцува кадрил. А когато Пелагея умря, пратиха сирачето Ванка в кухнята за прислужници при дядо му, а от кухнята – в Москва, при обущаря Аляхин…
„ Ела, благи дядо – продължи Ванка, – моля те в името на Христа Бога, вземи ме от тука. Съжали се над мен, нещастното сираче, тъй като всички ме бъхтят и ужасно доста ми се яде, и такава тъга си имам, че не мога ти сподели, все рева. А оня ден господарят ме удари с калъпа по главата по този начин, че паднах и колкото да се свестих. Загубен е моят живот, по-лош от кучешкия… И още доста здраве на Альона, на кьоравия Егорка и на коларя, а хармониката ми не давай на никого. Оставам твой внук Иван Жуков, благи дядо, ела. “
Ванка сгъна на четири изписания лист и го постави в плика, платен същата вечер за една копейка… Помисли малко, натопи перото и написа адреса:
На село за дядо
После се почеса, намерения и добави: „ Константин Макарич “. Доволен, че не му попречиха да написа, той си постави шапката и без да си метне кожухчето, единствено по риза, изскочи на улицата…
Продавачите в месарницата, които той разпитва същата вечер, му бяха споделили, че писмата се пускат в пощенски кутии, а от кутиите се разнасят по цялата земя на пощенски тройки с пияни колари и радостни звънчета. Ванка дотича до първата пощенска кутия и пъхна скъпоценното писмо в отвора…
Унасян от сладки очаквания, след един час той към този момент надълбоко спеше… Сънува печка. На печката седи дядо му, провесил босите си крайници, и чете писмото на готвачката… Край печката обикаля Виюн и върти опашка…
1886
* Иллюстрация к рассказу А.П. Чехова „ Ванька ”. Художник Т. Гапоненко, lingvostranovedcheskiy.academic.ru
